"ВОЙНИКЪТ" Незнаен Автор

Джон Бланчард стана от пейката, изглади военната си униформа, и започна да изучава тълпата от хора, които си проправяха път през Голямата Централна Гара. Той се огледа за момичето, чието сърце познаваше, но чието лице му беше непознато -  момичето с розата. Интересът му към нея започна преди тринадесет месеца в една библиотека във Флорида. Вземайки една книга от рафта, той се почувства заитригуван не от думите в книгата, а от бележките, написани с молив в празното поле. Нежният почерк отразяваше една дълбокомислена душа и проницателен ум.

В предната част на книгата той откри името на предишния собственик - Госпожица Холис Мейнел. С време и усилия той откри нейния адрес. Тя живееше в Ню Йорк Сити. Той й написа писмо, представяйки себе си и канейки я да си кореспондират. На следващият ден той бива изпратен с кораб отвъд океана, в служба на Втората Световна Война.

През следващата година и един месец, двамата започнаха да се опознават, посредством пощата. Всяко писмо беше като семе, падащо в плодородното сърце. Романсът назряваше. Бланчард помоли за снимка, но тя отказа. Тя мислеше, че ако наистина го е грижа, за него няма да има значение как изглежда тя.

Когато денят да се завърне от Европа у дома настъпи, те определиха първата си среща - 7:00ч. надвечер на Голямата Централна Гара в Ню Йорк.

"Ще ме познаеш," - написа тя, "по червената роза, която ще нося на ревера си." Така че в 7:00ч. той беше на гарата, търсейки момичето, чието сърце обичаше, но чието лице никога не беше виждал.

Ще оставя Г-н Бланчард да ви разкаже какво се случи:
Една млада жена се беше запътила към мен, фигурата й беше издължена и слаба. Русата й коса се спускаше в къдрици зад деликатните й уши; очите й бяха сини, като цветя. Устните и брадичката й притежаваха нежна решителност, а в бледозеления си костюм тя изглеждаше сякаш пролетта е оживяла. Тръгнах към нея, напълно забравяйки да забележа, че тя не носеше роза. Докато се движех, малка провокативна усмивка се пропи върху устните й. "На пътя ми ли заставаш, моряко?" - прошепна тя. Почти без контрол направих още една стъпка към нея, и тогава видях Холис Мейнел. Тя беше застанала точно зад момичето. Жена, прехвърлила 40-те, с посивяваща коса, подпъхната под оръфана шапка. Беше повече от закръглена, а дебелите й глезени едва се побираха в обувките й с ниска подметка. Момичето в зеления костюм бързо отминаваше. Имах чувството, че ще се разцепя на две, желанието ми да я последвам беше толкова голямо, и все пак желанието ми да се срещна с жената, чийто дух ми бе истински приятел и поддържаше моя собствен дух, беше толкова дълбоко.

И стоеше тя там. Бледото й обло лице беше нежно и чувствително; сивите й очи имаха топъл и мил блясък. Не се поколебах. Пръстите ми напипаха малкото износено копие на книгата, покрито със синя кожа, което беше нещо толкова ценно, навярно нещо по-добро дори и от любовта - приятелство, за което съм бил и трябва завинаги да бъда благодарен.

Вдигнах рамене, поздравих и подадох книгата на жената, но дори когато говорех с нея, чувствах че се задушавам от горчивината на разочарованието си. "Аз съм Лейтенант Джон Бланчард, а вие би трябвало да сте Госпожица Мейнел. Толкова се радвам, че успяхме да се срещнем; мога ли да ви поканя на вечеря?"

На лицето на жената се появи толерантна усмивка. "Виж, синко, незнам за какво е цялата тази работа," - отговори тя, " но младата дама в зеления костюм, която току-що отмина, ме умоляваше да сложа тази роза на палтото си. И каза, че ако ме поканиш на вечеря, би трябвало да ти кажа че тя ще те чака в големия ресторант от другата страна на улицата. Каза че било някакъв вид тест!"

Не е трудно да разберем и да оценим мъдростта на Госпожица Мейнел. Истинската природа на сърцето се открива в отговора му към непривлекателното. "Кажи ми кого обичаш," - пише Хусей, "А аз ще ти кажа кой си."